“За дете от 50-те г., като мен, киното остава нещо свещено. То беше отделно изкуство, способно да ни накара да проумеем насилието в света. Спомням си, че в училище, когато самолет прелиташе над главите ни, ние бяхме убедени, че той отива да хвърли бомба. Това беше безкрайно параноична епоха. Научнофантастичните филми изразяваха този страх. Което не пречеше на иронията или сатирата. Опитах се да продължа тази традиция, вървейки дори срещу системата”.

 

 

Режисьорът на “Пираня”, “Гремлини”, “Вътрешен космос”, Джо Данте, беше почетен гост на осмото издание на Европейския фестивал на фантастичното кино в Страсбург. На 68 г. човекът, който провали обещаваща си холивудска кариера, не съжалява за нищо. Точно обратното.

 

- Вие сте известен преди всичко като създателя на “Гремлини”. Дразни ли ви този култ към Гизмо?

 

- Това е историята на моя живот! Всичко ме връща към нея. Но ви уверявам, че по онова време никой не можеше да предвиди подобен успех. “Гремлини”, това е “Животът е прекрасен” на Франк Капра, който се превръща в “Птиците” на Хичкок, комедия на ужасите.

 

- Как си обяснявате тогава световния му успех?

 

- Благодарение на нюха на Стивън Спилбърг, който току-що бе създал продуцентската си къща “Амблин”. Тогава той бе зает със снимките на “Индиана Джоунс и храмът на обречените” и дойде и ми предложи този сценарий на Крис Кълъмбъс.

В първата версия на сценария Гизмо, миловидният Могвай, бързо се превръща в лош Гремлин. Стивън ме убеди да го оставя такъв, какъвто е, в целия филм. Той стана любимец на публиката. След това маркетинг отделът измисли плакат в същите цветове, като този на “Извънземното”. Виждат се лапи, които излизат от една кутия. Зрителите помислиха, че това е филм за деца… Някои родители бяха шокирани, когато видяха резултата! 

 

 

- Наистина финалът с Гремлините, които опустошават киносалон по време на прожекцията на “Снежанка и седемте джуджета”, е доста смел…

 

 - Имахме късмет, че получихме разрешение от “Дисни”. Два месеца по-късно начело на студиото застанаха Майкъл Ейснер и Джефри Каценберг, а те никога не биха приели използването на откъс от “Снежанка”. На една пробна прожекция Джефри Каценберг беше зад мен и накрая удряше яростно седалката ми с думите: “Ти си напълно луд!”. Спилбърг се хвана за главата.

 

- Защо?

 

- Тонът на филма не съответстваше на онова, което той си представяше. Най-вече, онзи епизод, в който героинята разказва, че баща й е починал, облечен в костюма на Дядо Коледа, заклещен в един комин. Стивън ме попита дали наистина държа на това. Винаги казвах “да”. Този епизод придаваше плътност на един по-скоро безинтересен образ. Този черен хумор придава оригиналност на един филм.

 

- От режисьор на сериали от Б група, за един ден се превръщате в краля на Холивуд…

 

- Стигнах до момента, в който фантастичните филми, които досега се снимаха с малко средства, се превърнаха в перлата на киноиндустрията. Очевидно “Междузвездни войни” промени картината. След успеха на “Гремлини” всички искаха да снимат с мен. Предложиха ми “Батман”: аз отказах. Героят, който ме интересуваше, очевидно не беше Батман, а Жокерът. Продуцентите ме сметнаха за луд…

 

- Като фен на фантастичните филми от 50-те г., имахте ли чувството, че този успех е неестествен?

 

- Не. Нашите филми отдаваха почит именно на филмите и комиците, които обожавахме като деца. “Междузвездни войни” беше “Флаш Гордън”, “Челюсти” беше “Чудовището от черното езеро”… 

Развитието на специалните ефекти позволи да направим нещата по-реалистични и да следваме идеите си. За съжаление, през 80-те г., по времето на Рейгън, американското общество промени физиономията си. Международните отношения се обтегнаха, рискът от война бе осезаем. Вече не трябваше публиката да бъде накарана да се замисли, да се дестабилизира. Трябваше на всяка цена да бъде успокоена. Това бе появата на супергероите. 

 

- “Гремлини” си остава най-големият ви успех. По-нататъшната ви кариера е осеяна с разочарования и търговски неуспехи. Какъв е проблемът според вас?

 

- Понятието “успех” е съмнително. По-лесно е да обясниш какво е неуспех, отколкото успех. Това е величина, която холивудската индустрия и днес се затруднява да разбере. Оригиналността включва много рискове и студията предпочитат да копират до безкрайност един и същ модел.

За дете от 50-те г., като мен, киното остава нещо свещено. То беше отделно изкуство, способно да ни накара да проумеем насилието в света. Спомням си, че в училище, когато самолет прелиташе над главите ни, ние бяхме убедени, че той отива да хвърли бомба. Това беше безкрайно параноична епоха. Научнофантастичните филми изразяваха този страх. Което не пречеше на иронията или сатирата. Опитах се да продължа тази традиция, вървейки дори срещу системата. Доказателство за това е “Вътрешен космос”: черна комедия, продадена като екшън филм.  Днес е култов филм, но по онова време беше странен и непродаваем.

 

- Във вашата филмография “Малките войници” може би си остава най-лудият филм. Превръщате една история уж за играчки в жесток екшън филм…

 

- Той е представителен за глупостта на системата. В началото една марка за играчки финансираше филма. Първият сценарий беше смешен, но по-скоро послушен. По време на продукцията към проекта се присъедини веригата за бързо хранене “Бъргър Кинг”. Преработихме копието, за да се хареса филмът на тийнейджърите, а не на децата. Така че се отпуснах. Може би малко прекалено…

 

- Приятелят ви Стивън Спилбърг успя много добре да се вмести в системата…

 

- Стивън, както Уди Алън или Мартин Скорсезе например, продължават да снимат филми с известен успех. Студията ги оставят на спокойствие. Толкова по-добре. Техните светове са синхронни с вкусовете на публиката. Проблемите започват, когато натрупате неуспехи. 

Признателен съм на Стивън, че ме защити от натиска на студиата. Когато шефовете на “Юнивърсъл” искаха да ме съдят за плагиатство, след като гледаха “Пираня”, той ги разубеди. Видя, че не става дума за римейк, а за пародия. Той много хареса филма. Впрочем заради това дойде и ми предложи да работя с него.

 

 - Приемате ли определението “бунтовник”?

 

- Когато работех за киностудията, сделката беше ясно: да направя филм, който да се хареса на най-широката публика. За тази цел използвах своята чувствителност. Но е сложно, когато вятърът духа срещу вас. 

След злополучния опит с “Изследователи” и “Вътрешен космос” ми предложиха да направя продължение на “Гремлини”. Винаги отхвърлях тази идея. Накрая поставих условие: “Оставете ме да направя това, което искам!”. Това е моят най-личен холивудски филм. Гремлините атакуват нюйоркска сграда. Това е явна критика срещу крайностите на капитализма. Тонът на филма е напълно гротесков. Това наистина е преувеличено. И немислимо днес.

 

 

 

- В два от филмите ви виждаме разрушаване на кино: в “Гремлини” и “Матине”. Има ли особено послание в това?

 

- В “Матине” екранът в киното е разрушен, за да могат зрителите да се спасят. В края на филма се предвижда да бъде построено по-голямо кино. Това е освобождение. Що се отнася до “Гремлини”, това беше шега.

 

- В “Гадни копилета” Куентин Тарантино също запали едно кино. Отдаване на почит?

 

- Не, не мисля, въпреки че навремето той дойде на снимките на “Гремлини”.

 

- Откъде идва страстта ви към киното?

 

- Априори нищо не предполагаше да стана режисьор. Израснах в Мористаун, Ню Джърси. Баща ми беше професионален играч на голф, като баща си преди него. Израснах с идеята, че и аз ще стана такъв, но не бях много добър. Така че можех да се прибера в стаята си и да чета комикси. В събота сутрин отивах сам в киното на ъгъла, за да гледа анимационни филми. Веднъж отидох малко по-рано. Попаднах по средата на прожекция на It Came from Outer Space на Джак Арнолд. Шок! Пристрастих се напълно към киното точно в този момент.

 

- Кое ни харесваше толкова?

 

- Идеята, че един филм може да ви отведе много далеч. Мислех, че само анимационните филми могат да го направят. Като дете, имах нужда от бягство, може би повече от другите. Много често бях болен. Имах полиомиелит. Лекарите казаха на майка ми, че може би повече никога няма да мога да ходя. За да не потънеш, въображението става жизненоважно. Скорсезе е бил астматик. Той също е имал нужда да прави филми.

 

- Данте е италианско име, нали?

 

- Да.

 

- Като автора на “Божествена комедия”?

 

- Не, за съжаление. Когато предците ми пристигнали в Елис Айлънд, имиграционната служба леко променила правописа на фамилията ни. Денте станало Данте. 

 

 

- Важни ли са корените ви?

 

-Като по-млад, това беше главно фолклор: неделните обеди с чичовците ми, които ядат спагети и говорят силно. Ако сте гледали “Сопрано”, знаете какво имам предвид.

 

- Киното се правеше главно на Западния бряг. Беше ли лесно да напуснете родния Ню Джърси?

 

- Учих изкуство в Университета във Филаделфия, след това заминах с един приятел за Калифорния. Това беше през 1973 г. Пишех критики за филми в едно списание. Отидохме в “Ню Уърлд Пикчърс”, продуцетската компания на Роджър Корман (папата на жанровото кино, който е формирал Франсис Форд Копола, Джонатан Дем, Мартин Скорсезе). За приемния изпит трябваше да заснемем трейлър на филма, който Роджър току-що бе направил. Хареса му. Едва година след пристигането ми, той ми повери режисурата на филм.

 

- Лесно ли е за Джо Данте да режисира филми днес?

 

- Очевидно няма да работя повече за Холивуд. За щастие, телевизията дава повече свобода. Имам няколко проекта за пълнометражни филми. Тъкмо се връщам от Унгария, където бях на оглед. Последният ми филм е представен тук, в Страсбург, “Гаджето ми е зомби” (Burying the Ex).

 

- Ходите ли все така често на кино? Кой филм ви е харесал напоследък?

 

- Последният “Мисията невъзможна”. Крис МакКуори добре си е свършил работата. Интелигентен сценарий, елегантна режисура. Все едно е Хичкок.

 

- Какво мислите за 3D технологията, която експериментирахте в “Дупката” (The Hole)?

 

- Хубави неща. За съжаление, днес тя се прави чрез компютър. Превърнала се е в търговски трик, нищо повече. В последния си филм (“Сбогом на речта”) Жан-Люк Годар доста са забавлява с 3D. Беше… как да кажа… любопитно…

 

Превод от френски: Галя Дачкова

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Още от категорията

1 коментар/a

Васик на 30.10.2015 в 10:06
Гремлините бяха алегория на хората зад Желязната завеса. След това същите неща се казват в "Апокалипсис сега" и т.н. Във всички филми се казват все същите неща

Напиши коментар