“Красотата идва отвътре и ако има нещо, което наистина намирам за хубаво, това са ръцете на една възрастна жена. Защото отразяват децата, които е родила, нещата, които са я разсмивали, ястията, които е приготвила, хората, които е прегръщала, лицата, които е докосвала, живота, който е живяла. Всичко е в тях!”

Годината започна добре за британската актриса Кейт Уинслет. Благодарение на изпълнението си в “Стив Джобс”, тя спечели четвъртия “Златен глобус” в кариерата си и номинация за “Оскар”. На 40 г. тя е една по-различна звезда.

Словото й е свободно, а аурата й непокътната: след над 20 г., откакто осветява планетата Кино, Кейт Уинслет никога не се е оставяла да бъде форматирана от Холивуд. След световния успех на “Титаник” през 1997 г., тя направи взискателни роли, изпълвайки филмографията си със силни жени и утвърдени режисьори. Видяхме я като героиня, търсеща абсолютното, при Джейн Кемпиън (Holy Smoke), поразително влюбена за Мишел Гондри (“Блясъкът на чистия ум”), нещастна съпруга в “Пътят на промените” на Сам Мендес (неин съпруг по онова време) и майка с желязна воля в “Милдред Пиърс”, минисериал на Тод Хайнс. Без да забравяме “Касапница” на Роман Полански и Оскара за най-добра главна женска роля през 2009 г. за “Четецът”, който я потопи в следвоенна Германия с ролята на Хана Шмиц, жена с престъпно нацистко минало.

Майка на три деца (на 15, 12 и две години), неподатлива към пластичната хирургия и ретушираните снимки, актрисата, която е лице на Lancôme, съблазнява със своята автентичност и спонтанност. Преди няколко дни тя изглеждаше искрено изненадана при връчването на Златните глобуси, където бе удостоена с наградата за най-добра поддържаща женска роля за филма “Стив Джобс” на Дани Бойл. Изненада? По-скоро очевидност, като се има предвид присъствието й във филма-портрет на създателя на Apple, в който играе вярната му сътрудничка Джоана Хофман. Повод да си партнира с Майкъл Фасбендер и да се сблъска с писането на Арън Соркин, царят на вербалните схватки.

 

- С какво ви предизвика ролята на Джоана Хофман?

 

- Не съм си представяла, че ще играя някой, който е толкова различен от мен: изобщо не си приличаме, аз не съм любител на техниката, дори нямам компютър. На 100 процента ставаше дума да изиграя този образ, което е мечтата на актьора. Едни от най-хубавите ми преживявания са били, когато съм била ужасена от една роля. Когато прочетох сценария за първи път, си помислих, че ще бъде невъзможно да я изиграя и това, разбира се, ми даде още по-голямо желание да го направя. Знаех също, че този филм включва истинска екипна работа: за да се получи, трябваше всички да бъдат на една вълна. Обожавам това сътрудничество, за мен то е важна част от професията и, остарявайки, аз му придавам още по-голямо знечение.

 

- Много сте работили върху външността на героинята: защо беше нужна тази промяна?

 

- Когато се срещнах с режисьора Дани Бойл, му казах, че ще трябва да изчезна напълно зад героинята. В тази професия съм от 23 г. и е все по-трудно да се скрия напълно. Така че знаех до каква степен е важно да променя външността си, за да бъде възможно най-убедителна. Защото за мен това е същността на професията: да накараш публиката напълно да повярва, че вижда героя, а не актьор, който интерпретира този герой.

 

- Тревожеше ли ви плътността на диалога?

 

- Да, всички ние се тревожехме. Това не се отнасяше само до количеството, но и до спецификата му. Има много особен ритъм и устрем в стила на писане на Арън Соркин: ако не уловиш ритъма, ако забравиш репликата, сцената пропада. Най-плашещото бе свързано с необходимостта да запомниш отлично текста си. Още повече, че имаше много дълги сцени, които понякога бяха11 или 12 страници от сценария: в тези моменти нямаш никакво желание да провалиш партньорите си, като си забравиш репликата. Така че трябваше да бъдем напълно подготвени, още по време на репетициите.

 

- Снимките на “Стив Джобс” засилиха ли желанието ви да се качите на сцената?

 

- Много бих искала да играя в театъра, но като се има предвид възрастта на децата ми, това е още по-сложно от снимането на филм. По време на снимки не работиш през уикенда, нито всеки ден, или се случва да си у дома сутрин или вечер. В театъра трябва да играеш в осем представления седмично, две от които са в събота и едно в неделя. Няма да мога да сложа децата си да спят, а тези години от живота им няма да се върнат. Така че това не е проблем, театърът ще ме почака…

 

- До каква степен социалните мрежи промениха нещата за вас, като публична фигура?

 

- Не ги използвам. Така че не усещам наистина влиянието на Фейсбук, Туитър или Инстаграм в живота си. Но мисля, че днес е по-трудно да бъдеш публично лице, отколкото по времето, когато излезе “Титаник”. Със социалните мрежи актьорите и актрисите са много достъпни, случва се дори да нахлуят в личния им живот. В тях има много малко мистерия днес и това е жалко: когато си актьор, нашата работа е да претендираме, че сме някой друг. Ако публиката има впечатлението, че много добре ни познава, става още по-трудно да я накараш да повярва в героя, който играеш на екрана. Поради тази причина не използвам социалните мрежи: държа да мога да си върша работата и да запазя абсолютно разделени професионалния и личния си живот.

 

- Отказвате снимките ви в пресата да бъдат ретуширани: защо мислите, че е важно да се говори за това?

 

- Не обичам нечестността и ако ретушират снимката ми, имам чувството, че лъжем публиката. Не държа да изграждам образ, който не е истински, защото смятам, че това оказва лошо влияние върху младото поколение. Медиите са влиятелни, особено спрямо младите жени, които са в процес на изграждане на образа, който имат за самите себе си, и които се учат да разбират какво означава да си хубава. И това не означава да бъдеш много слаба на корицата на списание, фризирана, гримирана, облечена в хубава рокля: това е игра, то не е истинско. Красотата идва отвътре и ако има нещо, което наистина намирам за хубаво, това са ръцете на една възрастна жена.

 

- Защото са отражение на живота й?

 

- Защото отразяват децата, които е родила, нещата, които са я разсмивали, ястията, които е приготвила, хората, които е прегръщала, лицата, които е докосвала, живота, който е живяла. Всичко е в тях! Мисля, че ръцете ни разкриват възрастта ни повече от всичко друго, това наистина е хубаво. Обожавам начина, по който моите се промениха с годините. Толкова е важно за мен да бъде здрава, щастлива и да ценя онази, която съм.

 

- Навършихте 40 г.: симптоматична възраст?

 

- Не съм го очаквала, но наистина изпитах усещането за обрат. Сега, когато съм на 40 г., се чувствам по-зряла, имам впечатлението, че, странно, но най-сетне съм заслужила правото да бъда възрастна. Изведнъж осъзнах какво ме очаква през следващите десет години и необходимостта да извлека максималното от тях. Казвам си: да направим така, че да поставим солидни основи за моите 50, после за моите 60 години. Това ме учудва, но наистина го преживявам много положително. Чудесно е да гледаш пред себе си и да се чувстваш здрава, удовлетворена и силна.

 

Кейт Уинслет

 

Превод от френски: Галя Дачкова

 

Още от категорията

Напиши коментар