“Всичко изглежда прекалено пресметнато в днешното кино. Онзи ден гледах “Беглецът” с Харисън Форд. Филмът няма нито една бръчка. Има чар, простота… Докато новите филми понякога вече са стари. Прекалено много образи. Прекалено присъстващи актьори. Аз много харесвам Джейсън Стейтъм. Той никога не се шегува, той е скала. Масивен, минерален. Прави непретенциозно кино. Харесвам Брус Уилис, но днес е дъвка. Стейтъм е суров”.

 

Интервю на Studio Ciné Live, в което Жерар Депардийо говори за киното, кариерата, срещите в живота си. 

 

- Ще говорим за кино, Жерар. Нали нямате нищо против?

 

- Нe, всъщност не. Е, добре. Ще видим…

 

- Неотдавна ми казахте, че това упражнение не ви харесва особено…

 

- Най-добре е киното да го гледаш. Годар говори хубаво за него. Не и аз. Морис Пиала никога не говореше за кино. Жан Реноар споменаваше прехода от черно-бяло към цветно, свързан с работата на художник на неговия баща; беше много красиво. Хората, които правят кино, говорят малко за него.

 

- С Пиала не говорехте ли за кино?

 

- Не, никога. Това, което той наистина обичаше, беше да говори за техника, за обективи. Това не е много известно. Морис обожаваше да си представя поредица от планове например. Това, което го очароваше, беше онова, което може да се случи, докато камерата снима. Магията на киното. Емоцията, която не е изработена. Която убягва на всички. Всичко това, уловено от една камера, леща, един вид камъче, така да се каже. 

Пиала обичаше също да улавя времето. Неговото кино е изпълнено не толкова с диалози, колкото с емоции. Това се вижда много ясно в “Под слънцето на сатаната”. В “За нашата любов” също. Емоциите идват в това безредие, каквото е изграждането на един план. Това, което никой не може да предвиди и което се превръща в емоция.

 

- Може би това е един от парадоксите на киното: нуждата да овладееш много прецизна техника, за да уловиш нещо тайнствено.

 

- Да, и това нещо, това тайнство, аз не го усещам вече в днешното кино. Всичко изглежда прекалено пресметнато в днешното кино. Онзи ден гледах “Беглецът” с Харисън Форд. Филмът няма нито една бръчка. Има чар, простота… Докато новите филми понякога вече са стари. Прекалено много образи. Прекалено присъстващи актьори. Аз много харесвам Джейсън Стейтъм. Той никога не се шегува, той е скала. Масивен, минерален. Прави непретенциозно кино. Харесвам Брус Уилис, но днес е дъвка. Стейтъм е суров. 

Преситен съм от поведението и мимиките на актьорите. Това е резултат от епохата, в която живеем. Вече не сме свикнали да гледаме дълги планове. Което не означава, че днешното кино е лошо. Да речем, че се задоволява с малко. Неотдавна гледах отново “Страстите на Жана д’Арк” на Дрейер. Той е ужасно театрален, пленява те за 20 минути, след което аз започвам да се занимавам с друго нещо, но все пак какъв талант в плана, кадъра, картината…

 

- Значи преминавате от Дрейер към Стейтъм без никакъв проблем…

 

- Стейтъм е актьор а ла Дрейер. Днес актьорите прекалено много се движат. Вече знаем всичко за героя им, преди да са изрекли и една реплика. Това е жалко, защото страда филмът. 

 

- Наблюдавате ли начина, по който играят актьорите, или по-скоро се опитвате да следите интригата?

 

- Опитвам са да доловя онова, което убягва на киното. Което ме вълнува. Камера, която се влачи, план, който се двуоми. Проблемът е, че виждам работата. Веднага знам как е направено това нещо. Удоволствието изчезва за миг. Виждам мястото на камерата, началния сигнал на действието, мястото на режисьора… 

 

 

- Има ли филм, който скоро сте намразили?

 

- Да, “Американски снайперист” на Клинт Истууд. Не харесвам този тип филми, където всеки си играе на война. Предпочитам да гледам новините.

 

- Това не е само военен филм…

 

- Вие виждате интелектуална посока…

 

- Сякаш вие не сте го правили…

 

- Във всеки случай не и в киното. “Американски снайперист” е наивен поглед към войната.

 

- Но това е Джон Хюстън, разбитата мечта…

 

- Хюстън, да. Истууд, не. Предпочитам го, когато е актьор при Серджо Леоне. Има разлика от уестърна, който се получава. За военните филми аз съм по-скоро почитател на “Тънка червена линия”, на Малик.

Или понеже вие говорите за американската мечта, на “Ще има кръв” на Андерсън. Това, да. Въпрос на забавно кино. Актьорите могат да правят тонове от него, това не ми пречи. Даниел Дей Луис или Пол Дейно са в абсолютна истерия. Това е Америка, истинската, жестоката, не онази, която виждаме в “Американски снайперист”. Тази е вулгарна, дори порнографска…

 

- Френската филмотека ви отдава почит…

 

- Да, чух за това…

 

- Все пак сте в течение!?…

 

- Да, Коста-Гаврас поиска да дойда да представя филмите си, аз отказах. Нямам желание. Киносредата стана политическа, това ме отегчава. Искат да ми отдадат почит, не мога да им попреча, понеже съм публична фигура, но нямам никакво желание да участвам в това. То ме величае. Когато киното спре да се суети, ще видим. Снимал съм се в 200 филма, нямам нужда от филмотеката. Експозициите, които направи за Реноар и Трюфо, бяха много успешни. Така че е по-добре да си мъртъв, за да те представят.

 

- Не е ли също, защото не обичате да поглеждате назад към филмите, към кариерата си…

 

- Не, не е заради това. Не обичам много да гледам филмите си отново, но става. Шаброл например много го харесвам. Когато гледам отново “Белами”, вече няма актьори. Има само един герой: Шаброл. Това е кино, което се гледа, сякаш четеш роман на Сименон. То е просто. Интелигентно. Шаброл е от онези хора в киното, които не остаряват. Има история, актьорите не натоварват прекалено, има съблазнителна простота.

 

- Как се виждате на екрана?

 

-  Гледам преди всичко другите и слушам историята. Това минава през емоцията. Но мога да бъда развълнуван от героя, когото играя. В “Сирано дьо Бержерак” има невероятно вълнуващи моменти. Защото има кадър, декор и най-вече език.

 

- И един актьор…

 

- Актьорът може да прави каквото си иска, вижте филмите на Годар…

 

- Не говоря за Годар, говоря за вас. Не сте лош в “Сирано”…

 

- Трудно е да бъдеш лош в “Сирано дьо Бержерак”. Дори Тортън е добър.

 

- Не е ли това фалшива скромност?

 

- Не, наистина. Можеш да жестикулираш, както Белмондо в театъра, стига думите на Ростан да идват, да докосват и да са съзвучни с вътрешната музика на всеки. Както при Рилке или Бернанос.  

 

- Случва ли се да се съдите сам? Виж ти, тук съм добър, там не толкова…

 

- Не, не съм достатъчно заинтересован нито от моята личност, нито от киното. Това, което харесвам в един филм, са моментите. Нужни са шест или седем за един филм.

 

- Всичко, което могат да напишат за вас, е: “звяр в киното”, “най-големият актьор в света”, “има преди и след Депардийо”, “той взриви актьорската игра”. Това забавлява ли ви, или ви е безинтересно?

 

- Тежко е.

 

- Тежко за носене?

 

- Не, тежко в баналния смисъл. Говорят повече за мен, когато пикая в самолета… Добре, това е едно цяло. Това е част от живота, който ми приписват. Бих искал да чуя, че там, откъдето идвам, този живот е удивителен. Че думите, които изричам, могат да развълнуват другите. Без фалшива скромност, когато си под светлината на прожектора и си защитен до такава степен, не се получава, освен това се опияняваш от комплименти. Актьрството е единствената професия, в която правиш обири под полицейска закрила.

 

- Добре казано. Но вие все пак имате хубава кариера. Преминавали сте от Дюрас към Зиди, от Годар към Соте. Харесва ли ви тази кариера?

 

- Имах страхотния шанс да срещна тези хора, без да е нужно да ги разбирам или да бъда част от тяхното артистично приключение.

 

- Без да ги разбирате: какво означава това?

 

- Понякога Маргьорит Дюрас беше донякъде другаде. Веднъж, докато снимахме с Натали Гранже, тя ми каза: “Ще си сменя пътя на косата и мисля, че това ще помогне на героинята”. Промени прическата си и ме попита как е. Отлично. И изиграехме сцената отново. Не го разбирах съвсем, но това ми хареса. С Бертолучи също беше приключение. Снимахме 15 месеца.

 

- Давахте ли си сметка, че участвате в уникален филм?

 

- Да, но това, което най-много ме нервираше, беше да говоря на английски. Не разбирах нищо от това, което ми казваше иструкторът. Накрая се справих. Но говоря по-добре английски, когато чета. Или когато го чувам в слушалката и повтарям. В крайна сметка, аз съм по-скоро музикант, отколкото актьор. 

 

- Ето защо използвате слушалка…

 

- Тя не ми дава нотата, а партитурата. Това е въпрос на дишане и ритъм. 

 

 

- Виждали сме ви по време на снимки с вашите листчета с диалози,  разпръснати навсякъде. Имате невероятен начин да прочетете един текст и да го повторите, сякаш го измисляте в момента. Как го правите?

 

- Много актьори се опитват, но не успяват. Да прочетеш един текст не означава да безделничиш. Когато попадна на човек като Бертран Блие, маниак на запетаята, което много ми допада, защото мразя импровизацията, предпочитам да прочета диалозите си, за да не забравя нищо. Със “Сирано” беше друго: имахме три месеца репетиции и имаше време текстът да се запамети. В този тип пиеси ритъмът на другите задава твоя ритъм. Дванадесетостъпните стихове са вълшебни…

 

- Значи тази слушалка…

 

- Влязох в тази професия, за да не работя. В крайна сметка, работих три пъти повече от всеки друг. Първо трябваше да разбера другите, аз, който бях неспособен да слушам, следователно и да говоря. Открих думите и апетитът ми беше огромен. Класиците в театъра ме очароваха. Винаги съм бил много чувствителен към текста и пунктуацията.

 

- Казвате, че това не е безделничене: но какво е? По на място ли се чувствате?

 

- Със слушалката гледам актьорите в очите. Което впрочем ги смущава понякога. До такава степен, че забравят текста. Тогава избягвам да ги гледам и говоря, гледайки другаде.

 

- Страхуват се, че ще ги съдите?

 

- Не знам, но това ги смущава. Един актьор, който знае текста си, е крехък. Става сложно, ако иска да го преживее. Мисля, че погледът на другия му пречи да го преживее истински. В театъра играх с Майкъл Лонсдейл. Една вечер той се забавляваше, играейки със затворени очи. Не бях в състояние да си спомня текста си.

В друга пиеса, “Безразсъдните хора” на Петер Хандке, толкова си затварях очите, че накрая заспах… Събуди ме мълчанието. Партньорите ми бяха вбесени. Изчаках и започнах отново да говоря…

 

- Снимали сте седем филма с Бертран Блие. Случайно ли е, че най-много сте работили с него?

 

- Бертран караше киното да диша. Това ми харесваше. Той има подход, почерк и голямо техническо умение. Духът му ме докосва. Хаплив, вълнуващ. При него има целомъдрено страдание. Третираха го като женомразец, но той не е такъв. Вижте “Твърде красива за теб”. Но той страдаше от това. Като Пиала. Приписваха му всички злини. Морис беше художник. Той беше откъснат от света. Вечно неудовлетворение от работата, което можеше да се изрази в много грубо поведение. 

 

- Как обичахте да ви режисират?

 

- Всъщност аз нямах наистина нужда да бъда режисиран. В зависимост от камерата, светлината, посоката на движение на камерата аз знам точно как ще се развие сцената. Така че знам как да играя. Правя го въпреки себе си. Научих се на това много рано, защото винаги съм бил любопитен към всичко. Когато знаеш тези неща, губиш по-малко време.

 

 

- Последния път, когато се видяхме, вие ми казахте, че сте снимали “Валсуващите”, без да си давате сметка, че филмът е новаторски и провокативен. Трудно е да се повярва, като се има предвид какво беше френското кино по онова време.

 

- Ние изобщо не знаехме какво ще даде филмът. Бяхме далеч от мисълта за успеха. Преди това в същия дух бяха “Волният ездач” и “Долината” на Барбет Шрьодер. Две истории за провалени хора. Които са остарели впрочем. “Валсуващите” е историята на две момчета, които търсят чукане. Нищо не ме учудваше, защото аз самият преживявах това всеки ден. Има секс, но той е много освободен. Малката Юпер казва “благодаря за всичко”, след като е спала с Патрик Дьовер и мен. Впрочем тя никога не е била по-добра от това “благодаря за всичко”. Няма много момичета, които могат да се изразят така. Това беше зората на една голяма актриса. 

Жана Моро също беше върховна. Което невинаги е така. Уверявам ви, че и аз понякога съм правил какво да е. Големите филми са странна алхимия, която свързва актьорите, сценария, режисурата, епохата… Героите излизат на екрана. В “Свещена любов” с Беноа Полвоорд и Венсан Лакост се случва същото нещо. Те са естествени. Нямат тикове. Беноа се раздава на 150 процента. Дори понякога ме е страх от него, както хората вероятно се страхували от мен, когато съм създавал впечатлението, че прекалявам.

 

- 80-90-те г. бяха чудесни, снимахте се в големи филми. Годините след 2000-а не са ужасни, но има много чувствителен спад на качеството.

 

- Прекарвах времето си в самолети. Служех за посредник между едните и другите. Отидох в Куба да видя Фидел Кастро, който много харесваше Дантон и Вател. Направих 150 филма. Спечелих награди и големи неприятности. През тези години се научах да познавам финансовия свят. Още срещи.

 

 

- Чухме, че Депардийо е изгубен за френското кино…

 

- Напълно не ми пукаше.

 

- Как слязохте отново на земята? Изглежда, че от известно време сте взели кариерата си в ръце.

 

- Да, взех я, но без да ми плащат, за да не дължа нищо на френската хазна. Направих “Долината на любовта” безплатно. Усещам, ако филмът се получава.

 

- Защо се съгласихте да се снимате в телевизионен сериал като “Марсилия”?

 

- Гледах филма на Емилио Сири “Лични врагове” за войната в Алжир. Човекът ме интересува. Прочетох един епизод от сериала; беше добре. Отне време проектът да бъде завършен. Дълго не бях чувал за него, защото в продукцията смятаха, че съм неуправляем на снимачната площадка…

 

- Така гледат на вас…

 

- Да, не е ли странно? Накратко, прочетох целия сценарий, беше добър. Снимките продължиха три месеца. Живеех в хотел. Все повече ми харесва да живея в хотел.

 

- На какво се дължи този образ на неуправляваем човек?

 

- Не знам. Трябва да съм бил такъв навремето. Аз самият се смятах за неуправляваем. Когато пиех много. Но винаги съм изпълнявал ангажиментите и ролите си. 

 

- Какво ви предстои през 2016 г.?

 

- Снимам с Ерик Зонка полицейски филм заедно с Ромен Дюри. После филма на Фани Ардан, защото това е Фани и това ми е достатъчно. След това десет дни снимки с Юпер за новия филм на Серж Бозон. Засега това е всичко.

 

- Смятате ли да се върнете към режисурата?

 

- А, не. Това ме дразни. Аз мога да издържа на снимачната площадка и да избягвам напрежението. Много съм управляем. Нека се знае!…

Превод от френски: Галя Дачкова

 

Още от категорията

2 коментар/a

Българин от Б на 05.03.2016 в 01:20
някой ще се сети ли да го попита защо си е продал двата апартамента в РФ(и двата бяха подаръци, т.е. безплатни) и се е измъкнал от там, или аз да ви кажа?
До Българин Б на 06.03.2016 в 06:01
Това ли ви интересуваше във великолепното, чисто по френски откровено и артистично интервю? Толкова ли сме дребни, озлобени и омърсени? И защо после се чудим какъв е животът ни?

Напиши коментар